В повече от хилядолетната история на България има моменти, които свидетелстват за нейното не само географско-териториално, но и подчертано съществено присъствие в Европа, за значителното и участие в живота и съдбините на част от Европейския континент. Един от първите примери за това, който ни отвежда към далечното минало, са събитията, свързани с делото на Кирил и Методий и техните ученици и ролята на България като главен център за разпространение на славянската духовна култура в редица страни на Европейския югоизток. Многобройните свидетелства на изворите в това отношение са категорични и всички сериозни изследвания на учени - български и чужди - водят до този извод. Друг, не по-малко показателен пример, който поставя на преден план българския фактор, виждаме в появата и разпространението на богомилството - учение, което с право може да се нарече една от най-впечатляващите изяви на религиозно-философската мисъл през средновековната епоха и което, зародило се в България към средата на X в., не остава само в пределите на нашата страна, но получава в хода на своето развитие значително по-широки, общоевропейски измерения.

Богомилството, както се знае, се разглежда и преценява като еретическо учение, т. е. като отклонение от утвърдените от християнската църква религиозни догми. В такъв смисъл, за да се разбере неговата същност, е необходимо съвсем накратко да се изложат основните положения на християнската религия, която е била господстващо вероизповедание в целия европейски свят през периода на Европейското средновековие, включително и в българската държава след акта на покръстването през 865 г.